Българо-византийските войни са поредица от сблъсъци между българи и византийци на Балканския полуостров[4], които продължават през по-голямата част от Средновековието. Те започват още преди трайното установяване на племената начело с Аспарух в североизточната част на полуострова в последната четвърт на VII век и преминават през няколко етапа. До началото на IX век държавата на Аспарух и неговите наследници успява да се утвърди върху територии на Източната римска империя между Стара планина и долното течение на Дунав. През първата половина на IX век следва бързо разширение на юг и югозапад, отново за сметка на Византия. Първо при кан Крум (управлявал през 803-814), а по-късно и при цар Симеон (893-927), България създава сериозна заплаха за столицата на Византийската империя – Константинопол. В продължение на три века българите от запад, редом с арабите от изток, са най-опасните врагове на Византия. Борбата с византийците е съществен фактор за засилването на българската държава и превръщането и? в централизирана монархия. Експанзията върху земи, населени със славяни, вследствие на успешните сблъсъци с византийците, води до промяна не само в териториалния, но и в етническия облик на Дунавска България. Разредени от продължителни периоди на мир, войните не пречат на взаимното икономическо и културно влияние, особено върху България след покръстването през 864-866 г.
Завладяването на България от император Василий II не слага край на българо-византийските войни. В периода на византийското владичество (1018-1186 г.) българите вдигат няколко неуспешни въстания. Въстанието на Асен и Петър през 1185/1186 г. води до създаване на Второто българско царство със средище в Търново. В началото на XIII век, при цар Калоян, възстановената българска държава обхваща отново (както три века по-рано) Мизия, Тракия и Македония, а в периода 1204-1261 г. се намесва активно в борбата между Епир, Никея и западноевропейските кръстоносци за наследството на временно унищожената Византия. От втората половина на XIII век насетне съперничеството между българи и византийци преминава в по-тесен териториален обхват (Тракия), успоредно с военно-политическото западане на двете държави и появата на нови регионални сили (Унгария, Златната орда, Сърбия, турци). Това съперничество улеснява проникването на османските турци на Балканите в средата на следващото столетие, в резултат на което и България, и Византия са покорени от османците.
Като съюзници на една от воюващите страни пряко участие в българо-византийските войни в по-ранен или по-късен етап вземат и други народи – унгарци, печенеги, сърби, хървати, кумани и др.
